Да те накажат за добрата постъпка или...

Преди няколко дни спира светофара на оживено кръстовище и един млад мъж в желанието си да помогне на всички става регулировчик за един час и отпушва движението.

Както сам казва, доста хора го псуват, а на два пъти за малко да го сгазят. На следващия ден получава солидна глоба от КАТ за извършеното деяние, а хората из интернет обявяват държавния орган за напълно неадекватен и предлагат човека за награда.

Добре де, ако забравим всякакви законови рамки, как точно трябва да бъде награден човек, който рискува своя и много чужди животи поемайки отговорност, за която не е подготвен? Трябва ли да се поощри или накаже такова поведение?

Искаме ли всеки според преценката си да става регулировчик, когато не му харесва ситуацията на пътя? Вярваме ли, че едночасово задръстване си заслужава риска на човешки животи?

И последно - когато искаме награда или наказание за някой задаваме ли си въпроса до какво ще доведе това в бъдеще?

Защото основния смисъл и на наказанието и на наградата не е да оценят миналото, а да предизвикат желана промянана в бъдеще.

Бъдеще

- Ами ако сега изхвърля дъвката си навън може би след време някой бъдещ археолог ще я намери и по генетичния материал ще ме възстанови. Какво ли би станало тогава?

- Тогава бъдещите хора ще те изберат за кралица. Ти ще си чувствителна, търсеща смисъла на съществуването си, водена от радостта и вярваща в щастието. Всичко това, което те ще са загубили в практичното си ежедневие, гонейки ефективност, но не виждащи дестинацията. Подтискани от идеята за обърканост, но категорично отричащи я. Да, ще си кралица!

Ненормално...

Последните 2-3 седмици почти през ден почнах да попадам на случайни ситуации, в които аз или някой около мен споменава една пословична мисъл (може би на Айнщайн):

"Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат."

Моят вариант на тази мисъл беше:

"Дефиницията за идиот е човек, който повтаря една и съща грешка отново и отново"

Какво ни кара да постъпваме така? Не разбираме света около себе си? Или живеем с наивността, че той ще се промени само защото така ни се иска? Или защото вярваме, че да живеем в заблуда е по-добре и по-лесно отколкото да приемем реалността?

И някакси логично тези размисли ме навеждат на една молитва (очевидно превърната в девиз на анонимните алкохолици):

"Господи, дай ми спокойствието да приема нещата, които не мога да променя, смелостта да променя нещата, които мога, и мъдростта да откривам разликата между тях"