Метаморфози

Да изхвърли Джеки на улицата беше просто и логично решение. Но не и лесно. Той бе израснал от малък с нея, вече 9 години беше винаги до нея и в най-тежките моменти на тъга и самота, той винаги откликваше с радост на нейните прегръдки. Тя го обичаше.

Но сега с малкото бебе в къщи и алергиите беше ясно, че няма как да остане повече. Погали го нежно по главичката, почеса го по гърдите, както той най-много обичаше и го остави в скалъпената от картони хралупа. Преглътна трудно, обърна се и се прибра. И без това къщата вече е достатъчно пълна, няма място и за куче, помисли си за момент тя, но бързо прогони мисълта. Все пак ако не беше болестта никога нямаше да го изхвърли, нали?

Първата вечер се събуди от жалното му скимтене и веднага скочи да го нахрани. Така продължи няколко вечери подред, а кучето всеки път изпитваше сърдечна радост когато я видеше и се наслаждаваше на всяко нейно докосване. След време посещенията се поразредиха, тя беше много заета с бебето, а Джеки - принуден от време на време да търси храна и вода из съседните къщи. Малкото му кучешко мозъче приемаше всичко спокойно, в главата му нямаше и помен от злоба лъм действията на господарката му. Дори колкото по-рядко я виждаше, толкова по-голяма беше сякаш радостта му следващия път. Все пак, не можеше да се похвали с кой знае колко обич и грижи от другите хора, а нейната поява се свързваше винаги с радостни и никога с лоши мигове.

В следващите месеци обаче, емоциите й, когато трябваше да отиде при него, малко по-малко намаляваха. Даже се чувстваше малко некомфортно - дали заради все по-мръсната му и спластена козина или пък заради някакво неосъзнато чувство на вина - когато го погалеше погледът й неволно се отместваше в страни, устата й се изкривяваше в лека гримаса на досада, а мисълта й се отнасяше към някоя от хилядите ежедневни грижи. Това куче все по-малко приличаше на нейното любимо кученце, помисли си тя, но бързо прогони мисълта. Все пак тя не можеше повече нищо да направи, нали?

Един ден, когато минаваше покрай двора с току що проходилото момченце, Джеки изскочи отнякъде и се разлая срещу детето. Никой не разбра дали това беше приятелски или злобен лай, но тя побърза да замахне към него и да го изгони. Оттогава и до днес всеки път, когато го видеше, го пъдеше далеко от двора. Все пак ненавиждаше бездомни кучета да се навъртат на мястото, където нейното момченце си играеше. Веднъж дори си помисли дали няма начин това куче просто магически да изчезне сякаш никога не се беше появявало, но бързо прогони мисълта. Все пак тя не го беше оставила на произвола на съдбата, нали?