Моите цветя

Когато се настаних в новата си квартира заварих едно цвете. Опърпано, с две останали болни листа и почти загинало, но му личеше, че е живяло добре много години преди това.

В празната квартира, това беше единственото смислено нещо. Някой с години беше полагал грижи за него, но сега то си умираше доста безславно и твърде прогресивно.

Реших да се опитам да го спася. Тъй като никога досега не съм гледал цветя, в началото постоянно забравях да го поливам и няколко седмици все така си креташе. Докато един ден не изкара ново листо. Това посъбуди известна амбиция и лека, но неприкрита, доза гордост в мен и почнах да се сещам по-често да го поливам. Докато не разцъфна изцяло с няколко огромни нови листа, пълно с живот. Започнах все по-често да се сещам за него и да полагам дневната доза грижа.

Преди 2 месеца получих две други саксийки, с по едно доста крехко и неопитно стъбълце във всяка, едното подарък за мен, а другото дошло за временно отглеждане. И двете имаха лошата участ да загинат героично от измръзване още в деня, в който бяха осмислени като подарък, което пък на мен съвсем не ми се хареса.. и реших и тях да ги възкреся. И тях ги забравях в началото, докато на едното не му се показа нещо като начатък на листо и така историята се повтори.

Сега, за мое най-голямо учудване, си гледам цели 3 саксии с цветя, сещам се редовно за тях, грижа се (да кажем прилично), и намирам смисъл в това да ги поддържам живи и красиви.

Просто е - трябва нещо да запали пламъка; да видиш резултат от усилието си; и да усетиш, че си важен и нужен. След това усилието става просто част от теб. Те стават твоите цветя, твоето творение и твоята история. И получават смисъл.

Така е и с цветята, и с приятелите, и със задачите на работа, и с вечерята, и с всичко друго, което правим.