Отговорност към собствената съдба

Разговор в таксито:

Шофьор: Българите пак се изложиха...

(Аз проявявам любопитство тъй като реших, че сме паднали от Сърбия на волейбол и викам да разбера подробности)

Аз: Що?

Ш: Казвам българите, защото аз се отказвам от българското си гражданство.

(В този момент усещам грубата си грешка да проявя интерес към разговора, който вече ми е ясно как завършва)

Ш: 800 българи са се записали във фейсбук да протестират за цените на горивата... а знаеш ли колко имаше там, знаеш ли?

(Гледам отегчено през прозореца, знаейки че мълчанието е най-доброто решение вече)

Ш: 20 човека! Никога няма да се оправят нещата така, никога.

A: А вие участвахте ли?

(Отговора на въпроса го знам, знам и че крехкото наранено създание зад волана няма да разбере и защо го питам, нооо.. не издържах)

Ш: Ааа.. не.. аз карам на метан, аз не протестирам.

(Около минута следва приятно тихо мълчание, почти съм забравил вече за разговора, напомням си да проверя как сме свършили със Сърбия.. да, ама не..)

Ш: Няма, отказвам се от българското си гражданство, отказвам се, ама не знам какво друго да си взема.

(Тук вече ме налазва лека усмивка и ми става почти забавно, все пак си мълча тактично, за да не му спра на човека потока на мисълта)

Ш: В някоя африканска държава ще ида аз, там ще си взема гражданство, ще ми е по-добре.

(Еми не издържах, изхилих се зверски на глас с онзи звук който се издава като чуеш нещо абсурдно).

По принцип не си заслужава разговор като този нито да го помниш, нито да го описваш. Но при положение, че подобни (е, не токова безумни) разговори чувам около мен всеки божи ден, реших, че си заслужава да го запаметя в блога си.

Сега единствено искам да изкрещя много силно само едно нещо: 

Рецептата е проста, наистина! Трябва да си инициативен и да поемеш отговорност за това което ти се случва. Отказът от това е изцяло лично решение, за което си носиш съответните последстия.