Шепот

Събудих се от много тихия й шепот: "... докато търсим щастието си, бихме оправдали всяка жестокост помежду ни. Не искам, страх ме е."

Стреснах се, но не отворих очи. Сънувах ли? Истина ли беше това? На кого говореше?

След няколко минути погледнах към осветеното й от луната лице. Дишаше учестено, а горната й устна едвам забележимо се беше повдигнала. Стискаше в ръка малкото зелено пате, което й бях подарил малко преди да тръгнем, а на ръба на носа й блестеше малка капка сълза.

Не можех да откъсна поглед. Гледах как капката сълза се изпарява неусетно, дишането се успокои, а патето се търкулна до ръката й. Лицето й беше сребристо и гладко. Опитах се да го заснема с поглед и да запомня всеки детайл от него. Беше красиво.

Усетих болка в стомаха, която се появяваше на приливи и отливи, но така и не ме остави да заспя до сутринта.

На следващия ден тя беше същата тази силна, целеустремена и красива жена, като всяка друга сутрин. Често споменаваше, че живота я е научил да бъде такава. За добро или за лошо, заявяваше уверено тя.

Сетих се за случката през нощта, която сега изглеждаше сюрреалистично. Замислих се, но нищо не споменах, а болката в стомаха отново ме присви.

Много по-късно разбрах, че тази болка през нощта не е била заради вирус или заради думите, които чух, а заради това, че не протегнах ръката си да я прегърна, да скрия тъжните й очи от погледа на луната и да попия капката сълза в гърдите си.

Театър на сенките

Аплодисменти. Силни. Въодушевени хора. Усмихнати и леко замечтани. Стъпващи леко.

Когато започнахме ми беше просто интересно. Любопитно. В един далечен ден, когато за първи път видях как ръцете ни се сливат в молитва, изтръпнах. Повярвах. Слях се със сянката си.

Чувам публиката далечно и приглушено. Очите ми търсят очи в сенките. Но не откривам нищо.

Представях си в сенките мечти. Хармония. Доверие. Представях си, че сенките сме ние. Изумявах се колко идеално си общуваме без дори да изричаме и дума, без дори да сме един до друг. Бяхме перфектни. Едно цяло.

Не мога да се отърва от натрапчивата сивота, която творим. Трябва да добавим Цвят, не виждаш ли?

Чувствах колко е важно за теб да успеем. Вложих всичките си умения да пресъздам всеки детайл, всеки контур по възможно най-изящния начин. Постигнахме изумителен синхрон.

Сянката няма същност, тя е просто една фантазия, силно мотивираща, стига да не живеем в нея.

Не разбирах този твой перфекционизъм. Аз се сливах с  момента, ти преследваше визията си. Имах мускулна треска и леко главоболие. Но вярвах в идеала ти и че точно ние може да го постигнем.

Днес направихме две малки грешки, около двадесетата секунда и около третата минута. Никой не ги забеляза.

Не знаех, че целувката може да смразява. След първото представление пред истинска публика. Виждаше в очите ми за пореден път премълчаното желание и ме целуна. Кратко, гордо, доволно и въодушевено. С чувство на изпълнено задължение, снизходително.

Обръщаш се към мен. Поглеждаш ме с усмивка. Кимам одобрително с глава. Завесите падат.

Разболях се малко преди второто представление. Световъртеж и гадене. Трябваше да отложим представлението. Оправих се, чак след месец. Оттогава винаги се учудвам колко сиви и безмълвни са сенките ни, особено накрая.

Още едно успешно представление. Дванадесето. Ще има статия за нас утре в един от големите вестници.