Театър на сенките

Аплодисменти. Силни. Въодушевени хора. Усмихнати и леко замечтани. Стъпващи леко.

Когато започнахме ми беше просто интересно. Любопитно. В един далечен ден, когато за първи път видях как ръцете ни се сливат в молитва, изтръпнах. Повярвах. Слях се със сянката си.

Чувам публиката далечно и приглушено. Очите ми търсят очи в сенките. Но не откривам нищо.

Представях си в сенките мечти. Хармония. Доверие. Представях си, че сенките сме ние. Изумявах се колко идеално си общуваме без дори да изричаме и дума, без дори да сме един до друг. Бяхме перфектни. Едно цяло.

Не мога да се отърва от натрапчивата сивота, която творим. Трябва да добавим Цвят, не виждаш ли?

Чувствах колко е важно за теб да успеем. Вложих всичките си умения да пресъздам всеки детайл, всеки контур по възможно най-изящния начин. Постигнахме изумителен синхрон.

Сянката няма същност, тя е просто една фантазия, силно мотивираща, стига да не живеем в нея.

Не разбирах този твой перфекционизъм. Аз се сливах с  момента, ти преследваше визията си. Имах мускулна треска и леко главоболие. Но вярвах в идеала ти и че точно ние може да го постигнем.

Днес направихме две малки грешки, около двадесетата секунда и около третата минута. Никой не ги забеляза.

Не знаех, че целувката може да смразява. След първото представление пред истинска публика. Виждаше в очите ми за пореден път премълчаното желание и ме целуна. Кратко, гордо, доволно и въодушевено. С чувство на изпълнено задължение, снизходително.

Обръщаш се към мен. Поглеждаш ме с усмивка. Кимам одобрително с глава. Завесите падат.

Разболях се малко преди второто представление. Световъртеж и гадене. Трябваше да отложим представлението. Оправих се, чак след месец. Оттогава винаги се учудвам колко сиви и безмълвни са сенките ни, особено накрая.

Още едно успешно представление. Дванадесето. Ще има статия за нас утре в един от големите вестници.