Шоколад или ябълка?

Отговорът е уж лесен - всеки може да каже кое ще му донесе повече наслада.

Оказва се, обаче, че разликата в очакванията за насладата, която ще изпитат хората се разминава донякъде с реалността. И разминаванията могат да бъдат предвидени по два начина:
- Като предварително се тества несъзнателното отношение към двете;
- Като предварително се наблюдават несъзнателните изрази на емоция (мимики, жестове, гримаси) при вида на двете.

И в двата случая - и теста и страничните наблюдатели - дават по-точна оценка за крайната емоция, която човек ще изпита, отколкото собствените му очаквания.

Т.е. знанието за емоцията и нейния интензитет го има в нас, но без нужното самопознание, остава недостъпно за разумните ни очаквания. Остава или да вярваме повече на интуицията си (още по-сложно става.. ) или да се самопознаваме по-добре. А за второто - помагат и съветите на хората около нас, които ни наблюдават.

Романтичното минало или предизвикателното бъдеще

Защо толкова често, когато се опитваме да избягаме от настоящето, се връщаме назад във времето, когато всичко - любовта, войната, ежедневието, че дори и работата - изглеждат по-романтично? Защо по-рядко бягаме в бъдещето - там където имаме шанс да го изживеем, да го постигнем, да го  променим?

Като че ли неъвзможността да станем част от това романтично минало му дава обаяние, спокойствие и сигурност. А бъдещето, колкото и кравсиво да си го представим, все таи някакво притеснение. И защо притеснението е по-силно от чара на предизвикателството - не знам. И не ми харесва.

Грешно или трудно - има ли разлика?

Харесвам Сет Годин - защото едно от основните неща, които прави е да дефинира абстракции и разлики между близки или взаимозаменяеми понятия.

Неговият блог наскоро ме подсети за това, колко често въпросът дали една цел или стратегия е правилна и смислена неусетно се заменя с въпроса колко лесно приложима/достижима е тя. Защо? Защото мозъкът ни е така устроен, че когато се сблъска с нещо трудно за разбиране и оценяване, той автоматично се опитва да замести трудния проблем с нещо лесно за решаване.

И така, отговорът на въпроса - лесно и обозримо ли да е достигнем целта - често се превръща в отговор на въпроса - смислена и правилна ли е целта? На мен лично това ми се е случвало много пъти. Около мен виждам ежедневно хората да подменят този въпрос и на работа и в личния си живот. И колкото по-малко се замисляме над това дали отговаряме на правилния въпрос - толкова по-сигурни сме в себе си.

Кога нещата не зависят от нас

Живея с вярата, че всичко, което се случва с нас е въпрос на личен избор. Че животът, който (избираме да) живеем зависи от нас. Тази мисъл дава безумно много сила и вяра. И ти помога да се движиш напред.

Ама понякога не е така, понякога просто се самозаблуждаваш - има моменти, в които повече желание или старание не помагат; има моменти, в които обстоятелствата или други хора не ти позволяват да постигнеш това, което искаш.

Понякога се заблуждаваш за тривиални неща, като примерно че многото работа, която ти се е струпала напоследък е просто заради недостатъчната ти ефективност или мотивация.
Понякога се заблуждаваш, че обвиненията, неразбирането или безразличието, което получаваш са винаги основани на твои грешки и пропуски.
Понякога се заблуждаваш, че можеш да си позитивен и силен и без да получаваш същата енергия от хората около себе си.
Понякога.. просто си неспособен и не можеш..

Има хора, които винаги търсят причините за всичко извън себе си. Има и хора, които се опитват да правят точно обратното. Първото е лесно и не води до нищо. Второто е трудно, но те движи напред. Истината е някъде по средата както винаги.

Както гласи една много известна молитва (май предимно използвана от анонимните алкохолици): Господи дай ми силата да променя нещата, които мога да променя; смелостта да приема нещата, които не мога; и мъдростта да правя разликата между двете.

Кой плаща за грешката или как да обслужваме клиенти

За 8 години работа в софтуерната индустрия, отношенията със съществуващите или потенциални клиенти от цял свят са били почти неотлъчна част от ежедневието ми под някаква форма. От там се е появило и някакво професионално увреждане, което ме кара постоянно да се изумявам как в България нито знаем как да си обслужваме клиентите, нито пък те знаят какво да очакват и поискат.

В неделя трябваше да отида да купя самолетни билети в Usit Colours. Резервацията беше направена в друг офис, който не работи в неделя. Преди да тръгна, неслучайно се обадих да потвърдя, че сумата, която ще ми поискат е тази, която имам в мейла си и е неколкотократно потвърдена по телефона.

Оказа се, че нито цената, нито крайния срок за купуване на билетите бяха верни (поискаха ми още 80 лева отгоре, а едната резервация имаше още 3 дни оставащи). Допуснали грешка в другия офис и през цялото време ми обясняваха какви са възможните варианти за грешката и какво евентуално се е случило, което мен разбира се ни най-малко не ме интересуваше.

Сумата от 80 лева е доста малка в сравнение с цената на билета, но въпросът в случая не е в парите. 

Въпросът е: Защо трябва АЗ да плащам за ВАШАТА грешка и как да ви имам доверие в бъдеще?

В крайна сметка си купих билет онлайн от друга фирма - на значително по-ниска цена. 

Usit загубиха сделката, загубиха ме като клиент в бъдеще, спечелиха си малко черен PR и най-важното - с отношението си показаха, че ще губят и още клиенти, поне от тези с по-високи изисквания.

В алтернативния сценарий - ако просто ми бяха продали билета на цената, която ми бяха цитирали преди това - щяха да спечелят сделката, макар и с по-малка комисионна, да ме спечелят за клиент в бъдеще и да покажат отношение и коректност, с което да се отличат от другите компании. 

В една супер конкурентна индустрия, където е много трудно да заложиш на уникален  продукт или цена - обслужването на клиента е едно от малкото неща, с които можеш да се отличиш и да получиш предимство пред съперниците ти! Кога ли ще го разберат това и българските компании? 

А кога потребилетите ще узреят и открият какво трябва да искат и очакват от компаниите, които им предлагат услуги?

Трудно е без думи

Погледът ти -
днес безизразен и сив -
преминава през главата ми,
взрян в осветената пътека зад мен...

Тишината -
днес бездиханна и глуха -
излиза от магическия си воал,
превърната просто в неловко мълчание...

Тъмнината -
днес лишена от въображение -
прикрива стъпките на крадец,
измъкващ се с взлом от собствения си дом...

...днес -
събуждаме се с надежда,
но заспиваме в страх,
говорим си без думи
и си думаме без да си говорим.

Странни работи

Странно ли е, че се учвствам по-добре сам, отколкото във връзка, създадена само заради идеята да не съм сам.

Странно ли е, че вярвам едновременно в свободата и любовта? И в това, че свободният и независим човек може да обича по-силно и по-безкористно от всеки друг?

Странно ли е, че винаги съм се стремял да дам на човека до мен сила и избор, а не упора и зависимост?

Странно ли е, че търся от човека до мен вяра и вдъхновение, а не сигурност и спокойствие?

Странно е явно, човешките нужди в повечето случаи са толкова по-прости..

За зебрите и хората

Преди няколко седмици, докато бяхме в Испания за това, че сме паркирали близо (не върху, а близо) до пешеходна пътека и сме затруднявали (разбирай имаше само 70-80 сантиметра между колата и стената)  пешеходците, ни лепнаха безцеремонно 200 евро глоба. Това е. Втори път няма да се повтори - със сигурност - урокът е научен.

Ето толкова е просто решението - за да не се налага всяка сутрин да изслушвам псувните на гневни шофьори, за това че пресичам без да ми пука не пешеходната пътека, докато те си карат без да им пука през нея (за щастие засега стресираните са предимно те, не аз). И за да не се налага да слушам пак по радиото, за поредното прегазено дете на пешеходна пътека, докато ходило на училище.

Няма какво да си говорим, че трябва да сме цивилизовани по пътищата, няма какво да пускаме страшни кадри по телевизията, няма какво да слушаме и четем статистики за произшествията по пътищата.. просто трябват глоби - солени и стигащи до шофьорите. Хората винаги са били по-страхливи отколкото добри и винаги са били повече себични отколкото разумни. Ето затова и глобите работят.

Да скъсим разстоянието между избиратели и политици

Чували сме много хора да казват, колко е важно политиците да скъсят разстоянието до избирателите. И уж го виждаме на всеки избори, от любимия ни премиер - всеки ден. Уж тактиката работи.. ама не работи.

Защото за да сработи, разстоянието трябва да се скъси не така че политиците да говорят с първолашки изрази, да чупят питки и да демонстрират 18-годишните си кафеварки вкъщи. А по начин, който да даде на хората повече знания, сила и умения да управляват живота си, да знаят защо избират един политик, каква е ползата от него и какви позиции искат от него да защитава.

Но къде, къде по-лесно е да си отглеждаме послушни и страхливи маймунки, които да се молят за малко милостиня от великите бащи на народа... затова предизборните кампании са се превърнали в брутално замазване на очи и борба на PR агенции.

Метаморфози

Да изхвърли Джеки на улицата беше просто и логично решение. Но не и лесно. Той бе израснал от малък с нея, вече 9 години беше винаги до нея и в най-тежките моменти на тъга и самота, той винаги откликваше с радост на нейните прегръдки. Тя го обичаше.

Но сега с малкото бебе в къщи и алергиите беше ясно, че няма как да остане повече. Погали го нежно по главичката, почеса го по гърдите, както той най-много обичаше и го остави в скалъпената от картони хралупа. Преглътна трудно, обърна се и се прибра. И без това къщата вече е достатъчно пълна, няма място и за куче, помисли си за момент тя, но бързо прогони мисълта. Все пак ако не беше болестта никога нямаше да го изхвърли, нали?

Първата вечер се събуди от жалното му скимтене и веднага скочи да го нахрани. Така продължи няколко вечери подред, а кучето всеки път изпитваше сърдечна радост когато я видеше и се наслаждаваше на всяко нейно докосване. След време посещенията се поразредиха, тя беше много заета с бебето, а Джеки - принуден от време на време да търси храна и вода из съседните къщи. Малкото му кучешко мозъче приемаше всичко спокойно, в главата му нямаше и помен от злоба лъм действията на господарката му. Дори колкото по-рядко я виждаше, толкова по-голяма беше сякаш радостта му следващия път. Все пак, не можеше да се похвали с кой знае колко обич и грижи от другите хора, а нейната поява се свързваше винаги с радостни и никога с лоши мигове.

В следващите месеци обаче, емоциите й, когато трябваше да отиде при него, малко по-малко намаляваха. Даже се чувстваше малко некомфортно - дали заради все по-мръсната му и спластена козина или пък заради някакво неосъзнато чувство на вина - когато го погалеше погледът й неволно се отместваше в страни, устата й се изкривяваше в лека гримаса на досада, а мисълта й се отнасяше към някоя от хилядите ежедневни грижи. Това куче все по-малко приличаше на нейното любимо кученце, помисли си тя, но бързо прогони мисълта. Все пак тя не можеше повече нищо да направи, нали?

Един ден, когато минаваше покрай двора с току що проходилото момченце, Джеки изскочи отнякъде и се разлая срещу детето. Никой не разбра дали това беше приятелски или злобен лай, но тя побърза да замахне към него и да го изгони. Оттогава и до днес всеки път, когато го видеше, го пъдеше далеко от двора. Все пак ненавиждаше бездомни кучета да се навъртат на мястото, където нейното момченце си играеше. Веднъж дори си помисли дали няма начин това куче просто магически да изчезне сякаш никога не се беше появявало, но бързо прогони мисълта. Все пак тя не го беше оставила на произвола на съдбата, нали?

Билетче, моля. С усмивка, ако може.

Отивам аз да си купя билет за големия червен автобус от Варна до София - 5 минути преди да тръгне рейса. След като се разбрахме и подавам парите, казах: "Може ли място сам на двойна седалка?"

Дамата на касата изведнъж се намуси, загледа се в компютъра, издаде ми билет и ми го подхвърли без да ме погледне и да каже нещо.

В рейса имаше 7 такива свободни седалки, едната от които беше за мен, другите хора седяха по двама... След като рейса тръгна, хората, както обикновено си се разпределиха по останалите свободни седалки.

Е, при това положение питам се аз, защо успях, с моето желание толкова да й разваля настроението? Защо тя не се почувства добре, че може да удоволетвори желанието ми? Защо не ми обясни нищо?

Едно на ръка, че така хора просто не се обслужват. Но странното е, че идеята да накараш някой да се почувства добре, да му доставиш удоволствие без да получиш нищо в замяна, всичко това те кара да се чувстваш гадно и прецакан. Дали не страдаме от хронична липса на обич, разбиране и подкрепа и това да ни прави по-малко добри към другите хора?

Или пък драматизирам излишно - може просто жената да е имала зъбобол.

Напред към края или назад към началото

Постави края в началото. Помисли си какво искаш да кажат за теб на собственото ти погребение. И формулирай собствена визия за живота си. Така излага една от идеите си Стивън Кови в "7-те навика на високо ефективните хора".

Това е едно от основните човешки достойнства - да осмисля и реагира на нещата, които му се случват и да води живота си в избрана посока.

Един друг виден човек, който наскоро напусна този свят пък казва, че можеш да съединиш точките, само когато погледнеш назад, а не напред. И трябва да следваш инстинктите си, интуицията си и вярата си, за да избереш посока.

Кой ли от тях е прав? А може би и двамата?

Пропуснати шансове

Имаше време, в което никога не съжалявах за нищо. И някакси имам чувството, че тогава бях малко по-практичен и вземах по-правилни решения. Но пък и тогава живеех в свят, в който нямаше граници и край. И пътя беше само напред, единственото, което се искаше от мен бе да го извървя.

Сега откривам хиляди възможности, повечето в бъдещето, но и някои в миналото. Почвам да се сещам за неща, които съм пропуснал и виждам, че вече не е толкова лесно просто да почнеш отначало. И малко ме е яд, че от време на време съм махал леко с ръка на нещо, което не се вписва точно в пътечката, която съм поел и където съм се чувствал сигурен и силен.

Други да ни управляват

Според едно не много скорошно проучване на баш социолозите от НЦИОМ (разбирай - PR агенцията на управляващите) 31% от българите били готови да гласуват за нова партия. Коя - не знаят...  каква ще й е политиката - не знаят... с какво ще им помогне новата партия да живеят по-добре.. пак не знаят.. ама са вече готови да гласуват за новата партия, зашото никоя от досегашните не се справяла достатъчно добре. С две думи - решението (за пореден път) е други да ни управляват.

Мен НЦИОМ не са ме питали, ама аз ще си кажа. Мен не искам никой да ме управлява. Ще се управлявам сам и ще си нося отговорността за това дали живея добър или лош живот (поне докато съм здрав). 

А за държавата - искам да говорим за политика, а не за партии. Докато не знаем какво точно искаме да прави държавата с нашите данъци, няма никакво значение кой я управлява. А да.. и искам електронно, отворено и прозрачно правителство.

Без мисли

Тишината е единственото, което чувам. Тялото ми е потънало в безкрайно спокойствие. Лежа до спящото й тяло. Не мога да помръдна дори пръста си, за да не наруша идилията. Всичките ми усещания са събрани в погледа ми...

Взирам се в затворените й очи - преди минути сърдити, преди това уплашени, а след това усмихнати. А сега просто съвършени. Галя кожата на врата й, нежно и неусетно, с поглед, за да не я събудя...

Всяко нейно издишване ме докосва леко по брадата, а аз дори не преглъщам, за да не прекъсна изблика на душата й, не, на моята душа, която опиянена от емоция крещи нечленоразделно, без да мисли, без да разбира...

Малко по-късно ще разбера, че това е било неподправено чувство на любов.

Венерино затъмнение


Новата луна скрива новата Венера през 2009.. Ето и още.

Завещание


Дали не порастваш точно в момента,
в който трябва да решиш
как да се отнесеш към
мечтите си, бунтовете си, любовта си..

Онзи момент,
в който докосваш мечта,
за дa те напълни със сила,
но тя, познала края, те стяга за гърлото...

Онзи момент,
в който личната вяра
се среща с религията на обществото,
религията на смирениетo и продуктивността...

Онзи момент,
в който животът,
от път за откриване на ценности,
се превръща в ценност сам по себе си...

Онзи момент,
в който опознаш раздялата и разбираш,
че мечтите ти, бунтовете ти, любовта ти
отказват да порастнат..

И трябва избереш
дали да оставиш лекотата на битието
да ги убие в нежната си прегръдка
в името на практичността..

Или да им повярваш,
да ги обикнеш повече от себе си
и вместо да се задушавате взаимно,
да се опитате да полетите заедно.

Може би е въпрос на личен избор кой път да избереш.
Но освен всичко друго, изборът е и завещание.
Завещание, което осмисля живота и променя хората.

Отговорност към собствената съдба

Разговор в таксито:

Шофьор: Българите пак се изложиха...
(Аз проявявам любопитство тъй като реших, че сме паднали от Сърбия на волейбол и викам да разбера подробности)
Аз: Що?
Ш: Казвам българите, защото аз се отказвам от българското си гражданство.
(В този момент усещам грубата си грешка да проявя интерес към разговора, който вече ми е ясно как завършва)
Ш: 800 българи са се записали във фейсбук да протестират за цените на горивата... а знаеш ли колко имаше там, знаеш ли?
(Гледам отегчено през прозореца, знаейки че мълчанието е най-доброто решение вече)
Ш: 20 човека! Никога няма да се оправят нещата така, никога.
A: А вие участвахте ли?
(Отговора на въпроса го знам, знам и че крехкото наранено създание зад волана няма да разбере и защо го питам, нооо.. не издържах)
Ш: Ааа.. не.. аз карам на метан, аз не протестирам.
(Около минута следва приятно тихо мълчание, почти съм забравил вече за разговора, напомням си да проверя как сме свършили със Сърбия.. да, ама не..)
Ш: Няма, отказвам се от българското си гражданство, отказвам се, ама не знам какво друго да си взема.
(Тук вече ме налазва лека усмивка и ми става почти забавно, все пак си мълча тактично, за да не му спра на човека потока на мисълта)
Ш: В някоя африканска държава ще ида аз, там ще си взема гражданство, ще ми е по-добре.
(Еми не издържах, изхилих се зверски на глас с онзи звук който се издава като чуеш нещо абсурдно).

По принцип не си заслужава разговор като този нито да го помниш, нито да го описваш. Но при положение, че подобни (е, не токова безумни) разговори чувам около мен всеки божи ден, реших, че си заслужава да го запаметя в блога си.

Сега единствено искам да изкрещя много силно само едно нещо: 

Рецептата е проста, наистина! Трябва да си инициативен и да поемеш отговорност за това което ти се случва. Отказът от това е изцяло лично решение, за което си носиш съответните последстия.

Чиста обич

Има ли нещо по-красиво от чистата, свободна и неподправена обич, тази най-изначална ценност, която ни свързва с корените на живота. Ето и цялата история.

Меркурий

Никога досега не съм се опитвал да си оформя идея в главата как изглежда Меркурий.. или поне не съзнателно. А подсъзнателно със сигурност съм си представял нещо по-различно. И аз не знам защо ;) При положение, че няма как да е много по-различно от това, което в момента вижда сондата Messenger.

Една от многото негодни за живот планети, каквито космическият телескоп Кеплер открива напоследък в изоболие...

Снимка: НАСА

Нови планети

1235 кандидат планети открити от космическия телескоп Кеплер - 15 от тях потвърдени. Още 400 кандидат планети открити при наземни наблюдения.

Единственото уникално нещо свързано със земята остана.. Животът. Докога ли?

6 от кандидат планетите са подобни на земята и се намират в зоната подходяща за живот от земен тип около своите Слънца.






Ето и мъничкото парче от нощното небе, където вече 2 години Кеплер търси живот.

Графика и снимка на: НАСА

А какво е нормално?

Мохамед ЕлБарадей: Заплахите за насилие срещу мирни демонстрации разкриват грозното лице на режим ужасен от собствените си хора.

Хилари Родам Клинтън: ..правителсвото в Египет е стабилно..

А може ли правителство ужасено от хората, които са го "избрали", да е стабилно? А може ли да го твърди ръководител на страната "олицетворение" на демокрацията? А пука ли му на някой?

Нормално е само това, което приемаме за нормално. 

Но границата на приемливост, уви, е много широка. Нормално е и да не мислим за това какво е нормално. Когато ни осигурят една мъничка зона на комфорт, след това сме готови да следваме сляпо, да си заравяме главата в пясъка, да се страхуваме от ценности. Готови сме да търсим смисъл в комфорта, а не да намираме комфорт в смисъла.

За това ли се борят толкова Египтяните, за мъничката си зона на комфорт, която някой да им отпусне? Да им е честита. Борят се за нея, ще си я получат. И ще си заживеят нормално.

Рисковете пред света - издание 2011

Световният икономически форум публикува виждането си за глобалните рискове и тяхната значимост към 2011 година.

Долната графика показва вида, вероятността и въздействието на всеки един риск и най-важното, степента на корелация между тях. Глобален свят, с глобални и взаимосвързани проблеми. Такива трябва да са и решенията. Интересният въпрос е ние къде се вписваме в картинката.


Още много детайли, разбивки и подробни обяснения на графиката могат да се намерят на сайта на СИФ, но не се виждат под Chrome, под Firefox 3.6 са ОК.

Довиждане Фейсбук

В неделя из интернет плъзна страховитият слух, че Фейсбук ще затвори врати след 2 месеца. Защото на Марк Цукърбърг му се приискало да си върне стария живот.

Няма да коментирам милионите по света (и у нас), които са повярвали или пък със завидно самочувствие обясняваха, че имат съмнения за истинността на статията. Явно са били доста, при положение, че и CNN публикува статия по въпроса.

Това, което прави впечатление обаче е, че никой от тези хора не е направил и най-малък опит да провери истинността на статията преди да пусне някой изключително "релевантен" коментар. 2 минути с търсачката на гугъл са предостатъчни за да си 101% убеден, че новината е пълна измислица (ако преди това не си бил :)

В днешно време няма нито един източник на информация, в чиято достоверност и безпристрастност да не може да се усъмним. Затова много по-важно от това "да сме информирани" или "да знаем нещо" е да можем да оценим значимостта на информацията, която ни залива непрестанно. В горния случай това е лесно, но когато смесим интернет, маркетинг, политика и бизнес интереси - тогава вече предизвикателството е сериозно. И доколкото виждам почти непосилно за повечето хора.