Шепот

Събудих се от много тихия й шепот: "... докато търсим щастието си, бихме оправдали всяка жестокост помежду ни. Не искам, страх ме е."

Стреснах се, но не отворих очи. Сънувах ли? Истина ли беше това? На кого говореше?

След няколко минути погледнах към осветеното й от луната лице. Дишаше учестено, а горната й устна едвам забележимо се беше повдигнала. Стискаше в ръка малкото зелено пате, което й бях подарил малко преди да тръгнем, а на ръба на носа й блестеше малка капка сълза.

Не можех да откъсна поглед. Гледах как капката сълза се изпарява неусетно, дишането се успокои, а патето се търкулна до ръката й. Лицето й беше сребристо и гладко. Опитах се да го заснема с поглед и да запомня всеки детайл от него. Беше красиво.

Усетих болка в стомаха, която се появяваше на приливи и отливи, но така и не ме остави да заспя до сутринта.

На следващия ден тя беше същата тази силна, целеустремена и красива жена, като всяка друга сутрин. Често споменаваше, че живота я е научил да бъде такава. За добро или за лошо, заявяваше уверено тя.

Сетих се за случката през нощта, която сега изглеждаше сюрреалистично. Замислих се, но нищо не споменах, а болката в стомаха отново ме присви.

Много по-късно разбрах, че тази болка през нощта не е била заради вирус или заради думите, които чух, а заради това, че не протегнах ръката си да я прегърна, да скрия тъжните й очи от погледа на луната и да попия капката сълза в гърдите си.