Защо толкова често, когато се опитваме да избягаме от настоящето, се връщаме назад във времето, когато всичко - любовта, войната, ежедневието, че дори и работата - изглеждат по-романтично? Защо по-рядко бягаме в бъдещето - там където имаме шанс да го изживеем, да го постигнем, да го променим?
Като че ли неъвзможността да станем част от това романтично минало му дава обаяние, спокойствие и сигурност. А бъдещето, колкото и кравсиво да си го представим, все таи някакво притеснение. И защо притеснението е по-силно от чара на предизвикателството - не знам. И не ми харесва.
Не, връщаме се в миналото, защото то е известно, а неизвестността/несигурността на бъдещето плаши.
ReplyDeleteВидях този линк през твитера, +1 за тази медия.