Историята е противоречиво нещо. За малкото хора, които знаят да четат историята правилно и безпристрастно, тя е уникално богатство. За всички други, забили поглед в миналото, е ужасна прокоба. Равносметката е неясна.
Доскоро бях готов да обявя историята по-скоро за вредна отколкото за полезна, най-вече заради примитивния, непрактичен и неефективен исторически прочит, който, със създаването на националните държави преди около 200 години, се налага като масов на много места. Характерно за този прочит е търсенето на извор на величие в миналото, а не напред в бъдещето. И това е притеснително.
Но до скоро не си давах сметка за нещо много по-важно. Без концепцията за история всъщност няма и поглед напред. Когато няма минало, няма и бъдеще, а има само настояще. Както
Дени ми подсказа, в по-голямата част от съществуването си човечеството вероятно е живяло без идеята, че има история. Човешкият живот в праисторическите времена е бил самостоятелен, независим, обусловен от настоящето. Човек не се е считал за връзка между поколения, а светът не се е развивал. Човекът е бил просто временна божия еманация, а не част от цивилизация. Дори идеята за времето тогава не я е имало. Живеело се е в свят пълен с цикличност, където краят е бил начало, а началото край.
Идеята, че времето е линейно и има една единствена посока, че светът и човечеството не се преражда постоянно, а се развива, че човек е една активна част от хилядолетно развитие, се е появила в модерната история може би чак през късните предхристиянски периоди. И това е дало тласък на човешката цивилизация. Странно как една идея, която смятаме днес за природна даденост, всъщност е едно от големите интелектуални постижения на човечеството.
Идеята за време и история е една от чертите, която ни отличава от другите животни. Но тази отличителна черта (както и останалите), не ни е паднала от небето, а сме се борили за нея десетки хиляди години.
